Бед Наст, Rogger Dojh

2011-04-30 15:38:39; book, scf, Бед Наст, Бед Наст, български

Бед Наст
Автор: Rogger Dojh
 
       ,-~~-.___.
      / |  '     \
     (  )         0          It was a dark and stormy night...*
      \_/-, ,----'
         ====           //
        /  \-'~;    /~~~(O)
       /  __/~|   /       |
     =(  _____| (_________|
 
* От романа "Пол Клифърд" на Едуард Баулър-Литън, Барон Литън Първи
 
Инструкция за четене - последователността на заглавията е без значение
 
Интро
 
Черна пеперуда е кацнала върху сухия тъмнокафяв клон. Зад нея, размити от неспокойния плътен въздух, се простират изкривените от перспективата квадрати на Мрежата. Както винаги някои от тях сияят с жълта светлината, а по-голямата част тъне в полумрак. Небосклонът е в постоянно движение и оцветените по различен начин зони преливат непрекъснато една в друга. В пространството между небето и земята са пръснати хаотично Присъстващите.
 
Дървото и Пеперудата се намират точно в центъра на Мрежата. Стволът се издига в средата на единствения кървавочервен квадрат, който никога не угасва. А над него на няколко метра във въздуха виси Черната сфера.
 
Това е Полето на Създанието, абсолютно равно, докосващо хоризонта във всичките четири посоки. Полето на Създанието, което потъва в миналото и бъдещето, място, където има само едно "тук" и само едно "другаде" - Дървото и Мрежата. Механизмът, който поддържа времето е Пеперудата - тя го създава, тя е движението и промяната. В нейните потрепващи крила настоящето се превръща в минало и се твори бъдещето.
 
Дървото под нея е вечността. То винаги е било същото и ще остане така до самия край на времето. Кривите му сухи и възлести клони ще се протягат към Черната сфера и ще я привличат със все същата сила.
 
Небосводът е живот.
 
Мрежата е неговият закон.
 
Черната сфера е смъртта.
 

 
bjorg zon
 
Отвъд се намираше Създанието.
 
Създанието представляваше място, където не съществуваше 'навън'. То бе обградено от стени, които бяха толкова абсолютни, колкото и Дървото, и идеята за преминаването зад тях се изключваше от самата им същност. Нямаше конкретни размери, защото не съществуваше база за сравнение, но едно беше сигурно - не беше безкрайно в истинския смисъл на думата.
 
Съществувало повече от вечност, то беше сътворявано и пресътворявано, части от него бяха подменяни, други еволюираха или просто се самоунищожаваха. А в дълбините му кипеше Животът.
 
Животът не беше някакво конкретно струпване на органични молекули. Той се подчиняваше на различни от природните закони, проявите му бяха винаги нови, винаги неповторими, винаги носещи скрития смисъл, заради който са били породени от Мрежата.
 
Бйорг Зон прехвърли пушката зад гърба, опъна раменете така, че да изпукат, пъхна ръце в джобовете и продължи нататък по ярко осветения ръждивожълт коридор. От двете му страни в стените имаше продълговати правоъгълни отвори, през които се виждаше зеления Бълвоч на Поглъщането, по чиято тъмна повърхност пробягваха вълнички с фосфоресциращи гребени. На пода, покрай двете стени по дължина на коридора бяха подредени ярки лампи с конични светоотражатели, насочени в посоката, в която Зон се движеше, така че в краката му винаги се простираха няколко негови сенки.
 
Както винаги светлината угасваше на всеки двадесет секунди за по-малко от половин секунда и отново заливаше коридора.
 
Бйорг Зон беше достигнал стоманена врата с формата на арка, която му препречваше пътя. Остана изправен пред нея, като я гледаше в очакване. Вътрешният му часовник отброяваше последната минута до Разкриването. Когато то настъпеше, тъмнината нямаше да дойде едновременно навсякъде, а щеше да премине като вълна през Създанието. После вратата щеше да се разтвори и да го пропусне при Огледалото.
 
Четиридесет секунди.
 
Двадесет секунди.
 
Разкриване.
 
Въздействието на Вълната беше почти хипнотично. Бйорг Зон я видя отразена в лъскавия метален корниз над вратата. След това вратата се скри нагоре в стената, без да издаде никакъв звук и все така потънал в тишина Бйорг Зон прекрачи прага.
 
Огледалото се намираше в центъра на кръгла зала със стени от зеленясал дялан камък. Беше високо два пъти човешки бой и широко почти метър. По ръбовете му играеха синьо-бели отблясъци. Бйорг обиколи залата по периметъра, а Огледалото остана обърнато към него през цялата време.
 
Брадатото лице на Бйорг Зон в отражението се разми. По това време той се беше завърнал при вратата, която се беше затворила, без да остави върху стената и най-слаб намек, че е съществувала някога.
 
Метаморфозата в огледалото продължаваше. Последва първият Разрив след Разкриването, светлината угасна, а когато отново можеше да вижда, Бйорг беше изправен пред Спайдър, Кучето, което заемаше мястото на отражението му. То седеше неподвижно и го наблюдаваше с дружелюбни червени очи.
 
Бйорг Зон се приближи плътно до Огледалото. Спайдър повтори движенията му. Бйорг му протегна ръка, в която Кучето мушна лапа. Съединени по този начин те се забавиха, докато вземат решение и най-накрая Спайдър прекрачи Огледалото и то остана пусто.
 
В отражението Бйорг видя, как през равни разстояния се вдигаха части от кръглата стена, откривайки Седемте Пътя. Човекът и Кучето поеха по Третия.
 
Спайдър беше голяма немска овчарка, с тъмна козина, могъщо телосложение, а на челото му, точно между ушите имаше зловещо черно петно с формата на паяк кръстоносец. Дори на тъмно ясният бял кръст сияеше със своя собствена светлина.
 
До известна степен Спайдър беше Бйорг Зон - неговото Огледално отражение - едновременно същото, но с разменени Ляво и Дясно. Очевидната разлика идваше от факта, че в Създанието Ляво и Дясно имаха по-различен и абстрактен смисъл. Двамата бяха един неразделен организъм, който функционираше пълноценно единствено, когато се намираха близо един до друг.
 

 
grach
 
А когато стъпките в мрака станат непоносими, той става и произнася думата, даваща власт. Тя го обвързва с могъщите сили, които текат в жилите на Мрежата и единствената истинска воля се фокусира в него.
 
Бродещите треперят пред тази сила. Връхчетата на пипалата им започват да светят с бледи цветове и мракът се превръща в обречения танц от искри. Скимтенето с издига към необятните простори на това място като песен на болката и стъпките неуловимо забързват своя ритъм. Настъпило е времето за СМЪРТ.
 
Този ден беше по-различен. Всъщност в самото начало нещата сякаш вървяха по реда си. Шляпането на подметките отново достигна поносимите предели и той се разгневи страшно.
 
- Грач!
 
В тъмнината невидимият му силует се извисяваше заплашително. А думата, даваща власт, отекна като смъртна присъда. Мускулите му се издуха, ръцете му се превърнаха в тлеещи дула, а зад очите му засия разсеяната светлина на неонова лампа.
 
И тогава се възцари тишина.
 
Той застина. Празните светещи кухини се взряха в очакване на Предсмъртната Песен.
 
Тишина. Едва доловимо раздвижване го накара да извърне глава вдясно. Там имаше само две искри, които трепкаха несигурно.
 
- Ти си бродещ!
 
Ехо, предизвикано от стените на волята му, умножи думите му, а те се стовариха върху безпомощните твари, които се разридаха. Без глас.
 
- Смъртта е твърде леко наказание за вас, бродещи! Затова ви оставям да живеете!
 
- Но въпреки това много от вас ще срещнат края си.
 
- СЕГА!
 
Бродещият, чиито светлинки проблясваха плахо в мрака, се приближи още малко.
 
- Господарю ...
 
- Ти си бродещ!
 
Пипалата се сгърчиха от страх. Но бродещият, събрал кураж, направи още една крачка.
 
- Господарю, при нас дойде някой, който иска да се срещне с теб.
 
И зад прегърбената фигура се изправи друг силует - грамаден и размит, чието лице представляваше кристално огледало. В него неоновите очи срещнаха собствения си неонов поглед.
 
- Отдавна те търся, стари скопецо - отекна ехото на думи, които не бяха произнесени. - И както виждам, все още си роб на страха си.
 
От тлеещите неонови дула изригна ужас и неистовият им крясък изпълни въздуха. Това бе единственият отговор.
 

 
jason
 
Джейсън пристигна в една бурна зимна нощ, когато виелицата въртеше снега хотично пред вратата на централното крило и осветлението, разположено по дължина на асфалтираната алея, едва се виждаше.
 
Един час по-рано Емили се беше свързала с мен, за да ме предупреди.
 
- Кой е Джейсън? - се бях поинтересувал в отговор на сведението, че ще трябва да проявя това неочаквано гостоприемство.
 
- Мой втори братовчед - отвърна Емилия. - Търговски пътник. Наскоро преживя инцидент и има нужда от малко усамотение и време да се възстанови. Мисля, че при теб ще е на идеалното място.
 
- Еми, знаеш, че работата ми има твърде чувствителен характер. Не съм сигурен, че одобрявам идеята ти.
 
- Оо, моля те! - от тонът на Емили в този момент разбрах, че просто ще трябва да се примиря. - Един месец компания няма да ти се отрази зле. И без това напоследък си се изолирал напълно. А Джейсън е много приятен човек.
 
- От какво естество е инцидентът, за който говориш?
 
- Не зная подробности. Джейсън току-що ми се обади по телефона и беше много кратък, защото бързаше за някъде.
 
Въздъхнах и след като помълчах няколко секунди, потвърдих, че ще го очаквам.
 
Атомобилът на Джейсън спря пред стълбището към централния вход и аз слязох в антрето, за да го посрещна. Отворих вратата и се взрях в осветерия от фарове кръжащ сняг. После върху снежинките падна сянка, гоято се сгъсти и се превърна в черна фигура.
 
- Аз съм Джейсън - произнесе приглушен глас и фигурата направи още една крачка напред, като по този начин попадна в светлината, която излизаше от къщата.
 
Веднага стана ясно, че инциднтът на Джейсън е бил сериозен. Половината му лице беше покрито със засъхваща кръв, придържаше лявата ръка плътно до тялото си и дрехите му бяха разкъсани и мърляви. Движеше се сковано и залиташе.
 
- Бихте ли паркирали автомобила ми - рече той. - В това време и в това състояние мисля, че срещам известни трудности като шофирам.
 
Бързо отидх при него и му помогнах да влезе, след което изтичах по стълбището и просто изгасих двигателя и осветлението на колата.
 
- Елате, мисля, че имате нужда от дизинфекция и превръзки - казах аз, когато се върнах и заварих мъжа да се подпира на една от мраморните колони във фоайето.
 
- Дяволски сте прав - отвърна през зъби и аз го поведох към кухенското помещение, където държах аптечката си.
 
la costa
 
Аскър стоеше на пясъчния бряг и хладният полъх на бриза си играеше с косата му. Морето в краката му беше притихнало като безкрайно езеро и едва на хоризонта се плъзгаше самотен ветроходен кораб. Няколко палми наблизо шумяха едва доловимо. Най-хубав беше звукът от бълбукането на студен поток, слизащ направо от планините, криволичейки през тропическите джунгли. В него бяха потопени две ледени бири, при това само на десетина метра от тук. Аскър въздъхна, трогнат от гледката на оранжевия залез, обърна й гръб и с бавни крачки се скри в гората.
 
Няколко минути по-късно червеният диск на слънцето и ветроходът се срещнаха на хоризонта и малко по малко потънаха зад ръба му. Падна бархатният мрак на нощта и сенките се раздвижиха, изпълвайки въздуха с множество нови звуци. Звездите изгряха една по една и под ярката им непостоянна светлина светът заприлича на дискотека.
 
По това време Аскър беше изпил двете бири и празна опаковка от Снакс се търкаляше сред лианите и корените на няколко екзотични растения.
 

 
laser girl
 
Тъмно беше. Неопределено откъде идваше едва доловимо сияние, което помагаше да се различат контурите, но нищо повече.
 
Контурите бяха на крайбрежна пясъчна ивица, на далечен хоризонт, на неясното петно на далечен остров, на младеж, застанал с лице към морето и на момиче, седнало със свити колене и с гръб към морето.
 
Нямаше звезди или луна. Когато дойдеше ден, нямаше да изгрее слънце. Единствено сиянието щеше да се засили достатъчно, за да придаде на контурите намеци за цветове.
 
В мекия, притихнал, кадифен и прохладен мрак известно време се чуваше единствено съскащото плискане на морската вода.
 
Младежът, изправил се здраво на двата си крака с ръце в джобовете, направи разсеяно движение, с което извади кутия цигари от джоба си. От нея взе една цигара и запалка. След малко отпусна до тялото си ръката с цигарата. Другата беше потънала отново в джоба, скривайки кутията.
 
Момичето май плачеше.
 
Така продължи 7 min. По това време цигарата беше догоряла и червената й светлинка прелетя в парабола, преди да цопне безшумно в прибоя.
 
- Е?
 
Гласът на младежа прозвуча глухо. Той дори не погледна надясно към свитата на земята фигура.
 
За първи път, откакто невидимият наблюдател бе обърнал взор към тях, момичето повдигна глава. Очите й пронизаха тъмнината с два успоредни лъча жълта светлина, които струяха от искрящите й ириси. Лицето й бе озарено от слабата разсейка на тази светлина и размазаните сълзи по него блестяха.
 
Разнесе се тих и мелодичен глас. Докато говореше, момичето примигна два пъти, скривайки зад клепачите си жълтите лъчи.
 
- Съдбата ми е предопределена. Защо ме подлагаш на това? Дори и да се съглася, няма да стигнем далеч. Колкото повече се отдалечавам от храма, толкова по-малко жизнени сили ще остават в мен. Накрая ще умра.
 
Жълтите лъчи описаха дъга, вдигнаха се нагоре и се спряха на лицето на младежа. Той не промени изражението си, а думите, с които отвърна, бяха кратки:
 
- Съвсем скоро ще пристигне конвоят. Време е да вземеш решение - главата му се извърна към тънките струйки жълта светлина, които го приковаха в очите. - Хайде Тари, ти не си била вечно Жрица. Някога, преди много години не ти е била нужна силата, за да поддържа живота ти.
 
Тихият, нежен, съвсем леко пресипнал глас отново зазвуча.
 
- Това беше преди Ритуала - още при първите думи момичето отново свали поглед към пясъка пред себе си. - Той ме промени напълно. Не съм просто Тари. Аз съм - и тя преглътна, преди да продължи - Тари, Жрица на Храма на Черната Сфера и Духовно Проявление на Силата.
 
В настъпилото след тези думи мълчание се чу далечен плясък на весла. И двамата трепнаха. Невидимият наблюдател (невидим най-вече заради нощта и черното си облекло) бавно повдигна черния ствол на оръжието си и се прицели внимателно в младежа. Никаква мисъл не нарушаваше в този момент покоя на съсредоточеното му съзнание.
 
Именно поради тази причина той с известно закъснение забеляза пробягващите в права линия по пясъка два малки жълти кръга. След секунда те се заковаха с обезкуражаваща точност в очите му. Тари беше вперила поглед в него.
 

 
meet tari
 
Дни преди това.
 
Докато светлината преливаше от единия край на облачното небе в другия и наближаваше залезът, на хоризонта на морето изплува нещо странно. Движеше се бавно и без да се съобразява с вятъра. Беше високо и когато дойде достатъчно близо, Аскър видя, че с състои от две части - две черни скали, стърчащи към небето. Помежду им царуваше тъмнина, която като всички диви сенки се извиваше и излъчваше ту живот, ту смърт. Две снежнобели статуи без лица охраняваха подстъпите на мрака и стотици чайки кръжаха над тях, надавайки тъжни викове.
 
Хладна тръпка премина по тялото му. На лицето му се изписа странна усмивка. Скръстил ръце, Аскър зачака.
 
Плаващият остров достигна плитчините и съвсем забави своя ход. Сега вече се различаваха зелените стръкове трева в подножието на скалите, слабите, стройни дървета, покрити с остри тъмни листа и дори една-две петнисти сърни, които пасяха като слънчеви петна между тях. От натежалата тъма изплуваха едва различимите силуети на храм. Бяха тъй неясни, че Аскър не беше сигурен, че вижда нещо красиво като сън, или миг след това, когато изваяните линии се прегрупираха - мрачна гротеска, изградена от побъркан, за радост на извратеното му чувство за хармония със света.
 
Прибоят утихна и известно време нищо не се случи. С насълзени от взирането очи Аскър направи няколко несигурни крачки към водата. И тогава иззад острова се появи малка дървена лодка без платна и весла и заплува към брега.
 
Слънцето залезе. Сякаш по нечия заповед облаците се стопиха и зад тях звездите в дълбокото небе този път бяха малки и искрящи като диаманти.
 
Лодката спря на около десетина метра по-навътре. Леко се разклати и във водата потъна първо един, а после втори невидим крак. Двата странни отвора в морето започнаха да се приближават с цамбуркане. Откъм острова долетя снежнобяла чайка и кацна върху нещо невидимо както се каца на рамо. Аскър притаи дъх.
 
А звездите една по една започваха да угасват. Настана непрогледен мрак.
 
Ослепял, Аскър стоеше все така изправен на брега, стъпил здраво на земята, със скръстени ръце, без да смее да помръдне. Усещаше лекия дъх близо до себе си, чуваше отчетливо крачките, отмервани от плискането на водата, и не виждаше нищо. Зад гърба му гората шумеше обезпокоена и дивите сенки, открили път една към друга през внезапната черна нощ, вибрираха от възбуда.
 
Посетителят излезе от водата. Топлината му се докосна до Аскър. Нежният аромат на кожата му изпълни въздуха. А когато мекият глас проговори, Аскър вече беше уверен, че пред него стои момиче.
 
- Здравей - каза гласът, - Обитателю на сушата.
 
- Добре дошла, обитателко на Острова!
 
- Далечните морета са бурни тази нощ. Не са гостоприемни за мен и моя дом. Затова подирих пристан и попаднах на теб. Кой си ти?
 
- Името ми е Аскър. Хората с които живея в момента ме наричат Ловеца. Не зная нито откъде идвам, нито къде отивам и диря отговор на въпроса къде съм. А ти коя си?
 
- Наричат ме Тари, Жрица на Черната Сфера. Живея сама на моя остров и служа в Храма на Силата. Пътувам по света и се вслушвам в гласовете на времето и вечността. Обичам мрака, защото единствено в него тялото ми съществува пълноценно. Тъмнината ме дарява с плът и кръв, но отново съм лишена от облик, защото никой не може да го съзре.
 
Аскър несъзнателно докосна ръката й. Тя наистина беше там, напълно реална. За миг момичето трепна.
 
- Не те упреквам, че се съмняваш в думите ми - промълви тя с тих глас. - Обречена съм на самота, знам това.
 
- Извинявай - Аскър я улови за китката точно преди да се е обърнала съвсем към морето и да е нагазила отново в него. - Бъди ми гостенка. Живея заедно с дивите животни и дивите сенки и не се плаша от нощта. Ела.
 
Лежат един до друг в Дома на Нимфите. Непрогледният мрак си е отишъл, защото тя е заспала. През живата стена на водопада, която отделя скалната ниша от света, проникват сребристите отблясъци на звездната светлина. Аскър е отправил поглед в невидима точка на тавана и се е заслушал в дълбокия басов глас на разбиващата се вода. Мъхът под гърба му е дълбок и мек, тялото му се е отпуснало в него и прелива от спокойствие. Кожата му е влажна от малките колкото прашинки капчици, с които е изпълнен въздухът. Равномерният дъх на Тари и грохотът на водата го унасят. Скоро и той самият заспива.
 
Пред него са кошмарните зони.
 
Както винаги е застанал на прага и Волята на Демона го приканва с глас, нетърпящ възражения, да го прекрачи. Ноктите му сами се показват от меките си леговища и мускулите му се стягат - рефлекс, развит от редовните посещения на това място. Аскър е готов за поредната схватка със собствените си кошмари.
 
В последния миг, преди да потъне в огнената пелена на Портала, в ръката му се мушва друга ръка - малка, нежна и топла. Аскър се заковава на място и се оглежда, но не вижда никого. И тогава той разбира, че за първи път няма да е сам - по някакъв необясним начин с него в собствените му сънища се е пренесла и Тари - Жрицата на Черната Сфера. Сякаш дочува набързо изречени думите "С теб съм!". След това вече не е в състояние да се съпротивлява на могъщата воля на Демона.
 
Болката от прехода за пореден път изтръгва крясък от гърдите му и след това вече не е същият човек - обзела го е лудостта и самият той също ще бъде кошмар. Стискайки ръката на Тари той изкачва седемте стъпала и влиза в тронната зала.
 
Тронната зала е необикновено място. Седемте й стени са украсени със сложна плетеница от абстрактни фигури, които никога не престават да се движат, сливайки се и разделяйки се като калейдоскоп. Повечето от тях излъчват слаба червена светлина и разсейват донякъде мрака, без да оставят сенки. А твърде често някоя от стените липсва, оставяйки проход към някой от особено негостоприемните кошмарни светове. В центъра, върху масивен подиум е поставен тронът, който е празен. Броят на стъпалата, които водят до него, също е седем.
 

 
network traveler
 
Изгревът би се сторил необичаен на повечето хора. Те не са свикнали да наблюдават изгряваща черна дупка. Впечатляващо е и мозъкът трудно го побира.
 
Когато съзнанието ми увисва насред атмосферата на тази безименна планета, това винаги се случва в една и съща точка от магнитното й поле. Има нещо общо с базовите принципи на заемане, които работят на тези честоти, където пътува душата. И понякога улавям изгрева на черната дупка. Тя е моята дефиниция за черно. Звездите около нея се проточват по силовите линии на концентричните окръжности на гравитационния кладенец и светят като криви космически усмивки.
 
През повечето време се скитам из лабиринта на мрежата. Това е такъв лабиринт, в който не виждаш очертанията на пътя. Представлява безкрайна равнина, разграфена от светещи в патешко-жълто линии. Някои от квадратите, които тези линии образуват като се пресичат, понякога светят. Във възуха статично висят Присъстващите. Но нито едно от тези две явления не сочи пътя през лабиринта. А лабиринтът е там върху мрежата от квадрати. Не мога да премина от всеки квадрат във всеки квадрат. Има правила. И те са в моето съзнание. Това е трудно да се обясни. Наистина съществува лабиринт. И той минава през мрежата. Но логиката му се съхранява единствено като част от мен.
 
На друг свят, чиетно магнито поле ме приюти веднъж, наблюдавах изгрева на галактика. Светът под мен беше замрял. За поне един милиард години. Прашнка на фона на този апокалиптично красив изгрев.
 
Сянката, която скалите хвърлят, осветени от галактика, е различна от светлината за игряващата звезда. Това е комплексна, жива сянка, дори без атмосфера, която да я омекоти.
 
Днес отново ще скитам през лабиринта. Търся входа към Сътворението. Вход, който не съществува, тъй като Сътворението е реално само вътре в себе си, но е ирационално отвън. И все пак достъп до него имам, зная, че мрежата е по-сложна, отколкото изглежда. Бях там веднъж. В сянката на куче. Наблюдавах безмълвната молитва на гола жена - молитва, отправена към нагнетената маса на трансформираната в атмосферно кълбо луна. Молитва, съпътствана с грухтенето на прасетата на Участта, заключени в подземен тунел. А на земята до голото бедро лежеше черна роза.
 
Търсенето ми може да продължи вечно. И това е нормално. Тук безкрайността е почти мимолетна на фона на абсолютната вселенска алтернатива.
 
До скоро.
 
part off
 
Нощта беше влажна.
 
Имаше черно пътно платно, завиващо около хълма. Имаш луна, полуприкрита от облаци, с влажен ореол. Имаше старнинно имение зад гърба ми. В това имение живеех през онези времена - когато светът беше още млад, изненадващ и опасен.
 
Във влажрната нощ нещо си проправяше път към мен. Усещах го, макар да бе все още далеч, и знаех, че трябва да бягам. Знаех какво е и също така знаех, че Все още не съм достатъчно силен, за да му се противопоставя.
 
Хвърлих последен поглед на черния силует на гората и селото, откроили се на фона на осветените от луната облаци насреща ми, качих се в черния си автомобил и отпътувах.
 
Някъде по разсъмвне навлязох в Бел Ууд - гора на брега на океана, където хората не обичат да ходят. Търсех самотният паракинг пред един снек-бар без барман. Там трябваше да паркирам и да продължа пеша. До крайната ми дестинация на този бряг се стигаше единствено пеша.
 
Паркингът и снек-барът бяха абсолютно същите, както ги бях оставил преди седем години. Неоновото осветление се смесваше с предутринната дрезгавина, пясъкът наоколо контрастираше с черния асфалт, океанът лениво приплясваше по-надолу в залива, от уредбата се чуваше сутрешната музикална програма на националното радио. Слязох от автомобила и взех със себе си един сак и още някои неща, които бях приготвил предварително в багажника. Минах зад бар-плота и си налях текила. Преди да я изпия огледах паркинга. Предният път там бяха спрели два мотоциклета. И с мен имаше момиче.
 
Глътнах текалата и слязох на плажа. Островът на сенките се мержелееше притихнал навътре в залива. Извадих радио-флага от калъфа, включих го и го забих в земята. Това беше първата принадлежност която носех със себе си.
 
След като се убедих, че излъчвателят работи, прибрах тестетра обратно в сака и тръгнах покрай водата, докато не стигнах до сладководен поток, който се вливаше в океана. Спрях се за момент - макар и да бях идвал и по-късно в Дома на Нимфите, по този път не бях минавал от седем години.
 
В дясно плискаше океанът и малко зад гърба ми оставаше Островът на Сенките. Пред мен в краката ми течеше поток, а нататък плажът се извиваше в дъга и затваряше залива. А отляво започваше джунгла, през която едно време минаваше едва различима пътека.
 
Свърнах и навлязох в гората. Изкачвах се известно време, преди да чуя шум от водопад. Излязах пред скалната стена, от която се изливаше вода и преминах под водния воал, отвъд който имаше пещера. В тази пешера се бяхме срещали няколко пъти през тези седем години. Тук щях да чакам Тари, Жрицата от Острова на Сенките.
 
Познах, че е дошла, по начина, по който струите се разместиха около тялото й, докато прекрачваше водния воал. След това единствено лазерите, които излизаха от невидимите й очи и стъпкания мъх под нозете й останаха като знак, че с мен в пещерата има някой.
 
- Аскър - разнесе се гласът на Тари. - Бях силно изненадана, когато регистрирах сигнала ти тази сутрин. Никога не си идвал в Дома на Нимфите по това време от годината.
 
- Тари - отвърнах. - Господарят на бродещите е открил кой съм и знае приблизителното ми местонахождение. Прасетата на Съдбата ме търсят и вече трета нощ изтече, откакто получих знак за това. Необходим ми е преход към Мрежата.
 
- Това рано или късно щеше да се случи - очите на Тари се впиха в моите и аз затворих клепачи, за да не ми изгорят ретината. - Твърде дълго се задържа тук.
 
- Знаеш, че се нуждаех от време за проучване и размисъл.
 
- Все още смятам, че избра грешен начин. Метафизиката на това място е твърде обвързана с етера и колебанията могат да бъдат локализирани.
 
- Не е необходимо да спорим за това - аз се изправих и се приближих към двата лазерни лъча, които отново шареха по земята. - Благодарение на експериментите ми синът ни е на сигурно място. Недопустимо е Неоновият поглед да се добере до него, ако дори и цената да му попречим да бъде животът и на двама ни.
 
Тари не отвърна. Разбрах, че е затворила очи, защото лазерните лъчи изчезнаха. Приближих се плътно до нея и я прегърнах.
 
- Неоновият поглед не знае за теб - проговорих след малко. - Ти ще бъдеш в безопасност и можеш да останеш на това място още много време. Но аз трябва да се махна. Освен това след последната ни среща най-сетне съумях да проследя няколко кармични линии назад във времето и открих човек, който някога е бил обвързан с мен. Нарича се Бьорг Зон. Имам координатите му от преди малко повече от седем години и смятам да го открия.
 
Тари вдигна поглед към мен.
 
- Половин час закъснение ще бъде ли фатално? - попита ме тя.
 
- Не.
 
Тя започна да ме съблича. Аз нея - не - тя така или иначе не носеше никакви дрехи.
 

 
pre story
 
Животът започва и свършва на едно и също място. То е непонятно, но императивно за онези, които му служат.
 
Някога, насред Нищото:
 
В един определен момент Неоновият поглед реши да се размножи. Изпрати сто хиляди бродещи да му изберат невеста. Те обиколиха вселената, облечени като клоуни. В ръцете си държаха списъци. В списъците пишеше, каква трябва да бъде женската. Неоновият поглед имаше много изисквания, защото искаше да остави многобройно поколение с подобрен генетичен материал.
 
Бродещите пребродиха всички описани светове. И един от тях, прегърбен от тежестта на огромния си червен нос, влачейки патетично крака, през една тъмна вечер, на един мрачен свят, откри жената за неговия господар. Можеше да я надуши в старата мухлясала гора. Сълзи от зле функциониращи жлези се стичаха по страните му, докато се промъкваше между парцаливите паяжини. Преглъщаше притеснено на всеки подтискащ непознат звук, просъскал в тъмнината ... Ето светлината от прозореца в дънера на огромното дърво, откъдето идваше миризмата на правилното решение. Пулсът на бродещият се ускори. Все повече доближаваше той къщата в дървото и антените на главата му изпращаха трескави сигнали до господаря, с които известяваше за успеха на мисията.
 
Обречената дева стоеше изправена насред кухия дънер, гола, разтворила ръце, а между ръцете и тялото й се бе опънала паяжина. Паяци я бяха изплели, защото обречената ги бе държала в юмруци преди да се изправи така и да ги пусне да пълзят по нея. А сега, съсредоточила всичките си познания за вселената в една единствена цел, девойката фокусираше през нишките на паяжината всяка достъпна свободна енергия и я поглъщаше, защото след няколко секунди щеше да й е необходима наистина много енергия за прехода към Мрежата.
 
Патетичният бродещ прекрачи прага на дървесния дом точно на време, за да види как неговото решение се стопява и изчезва.
 
Антенните сигнали спряха. Бродещият извади от дрехите си нож, направен от кост, и го заби в лявото си око. По-добре сега ... отколкото в сянката на неистинската неонова светлина ...
 
Много скоро други бродещи откриха мъртвия клоун и Неоновият поглед научи, защо мисията се е провалила. И той заповяда на слугите си да открият женската, набелязана да бъде съд за неговото семе, където и да се е скрила тя.
 
Някога, в Мрежата:
 
Едно момиче се надигна треперещо насред пулсиращ жълт квадрат. Смутен от движението, малък паяк скочи от тялото й и изприпка към хоризонтите. Момичето огледа ръцете си с неразбиращ поглед. Паяжината я нямаше. Беше облечена в черно. Дрехата й приличаше на паяжина, но не беше паяжина. А когато се прокашля - паяжината беше там, в гърлото й. Ноивят й глас я ужаси, но щеше да свикне. О да, през слеващите хиляда години сред Мрежата щеше да свикне с много неща. А засега единственото, което можеше да направи, бе да се изправи на краката си и да се отправи към онова място, където бе призована - центърът на Мрежата, откъдето започваше и свършваше всичко.
 
Персонализацията на Черната Сфера е безмислена, тъй като тя е природен закон и изгражда реалността заедно с Мрежата, Дървото, Пеперудата и Присъствщите. От друга страна смисловото сечение с човешкото световъзприятие на събитията предизвикани от Черната Сфера от този момент насетне по особен начин напомняше израз на воля. Затова може да се каже, че Черната Сфера се нуждаеше от жрица за една много специална задача. И ето че девицата, определена от Господаря на бродещите за разплод, се яви на заявката за нейнното присъствие на друго мятсо и временно стана недостъпна за всяко живо същество във вселената, та било то и титаничен господар като Неоновия поглед.
 
Неоновият поглед не беше доволен. Много бродещи умряха за наказание, а останалите продължиха да търсят и бдят. И бе угрижен Неоновият поглед, защото враговете му вече знаеха за необятното Нищо, което той бе открил и където бе избягал, търсейки спасение от тях. И въпрос на време беше да научат тайната за достъп до Нищото и да се изправят пред него. Да, много сила бе събрал господарят на бродещите през изминалите хилядолетия и не би бил отново безпомощен когато срещне останалите господари, но все пак - те бяха много и бяха страшни. Смъртта му беше много вероятна и той искаше наследник. ASAP.
 

 
spider girl
 
От няколко дни Аскър Кедърууд се опитваше да се озове от другата страна на която и да е от четирите стени, тавана или пода, но фактът, че никъде по тях нямаше врати или прозорци го затрудняваше особено много.
 
Естествено, имаше много неща, поставени върху и до тях, които може би скриваха евентуален изход, но нито едно от тях не беше помръднало от мястото си.
 
Стените бяха тъмни и студени, нещата до тях също. Светлината идваше от ленива безплътна сфера с няколко различни разцветки в дълбочина, която блуждаеше навред и непрекъснато изменяше сенките.
 
Нещата представляваха кубове с различни размери, боядисани в разни мрачни отсенки. Докато Аскър самотно се излежаваше в центъра върху най-големия от тях, те отвръщаха на мълчанието му със студено безразличие.
 
Когато му омръзна излежаването, Аскър започна да обикаля сред кубовете и да изследва разположението им. Половин час по-късно вече блъскаше по една от стените, а малко след това плюеше по светещата топка. Финалът дойде, когато си отскубна малък кичур коса, заболя го, запрати го ядосано нанякъде и седна намръщен някъде другаде. Зелената топка осигуряваше дискретно осветление от другия край на стаята, скрила се зад един КУБ.
 
Аскър риташе един КУБ. После отиде и седна върху топката. Внезапно стана тъмно. Чу се истеричният му смях и той запляска с ръце. В скоро време, помисли си той, ще си позволя окончателно да полудея.
 
След неопределен срок от време се зароди едва осезаемо зарево. То се засилваше и засилваше и когато Аскър хвърли поглед към хълбока си, видя зелената топка да изгрява през него. Със злорада усмивка се премести вляво и я погълна отново.
 
Събуди го хладен и свеж полъх. Беше отворил мигновено очи и се озърташе. Не идваше определено отнякъде, по-скоро изведнъж беше застудяло. Изправи се внимателно в тъмнината и направи крачка натам, където смяташе, че се намира средата на стаята.
 
Меката светлина, която този път обля кубовете, стените и Аскър, беше оранжево-червена.
 
Така Аскър съгледа черния отвор в тавана. Радостта му беше помрачена единствено от факта, че същият този отвор имаше квадратна форма. Оранжевата топка светлина изсъска възбудено и с няколко зигзагообразни движения излетя навън, изгубвайки се зад ръба на квадрата, без да остави след себе си никаква следа. На нейно място навънка заблещукаха няколко звезди и една жълта луна набъбна. Задушливата миризма на урина, която пъплеше ниско долу при стъпалата, го застави да заподскача още по-бързо по кубовете, докато успее да се добере до онзи високия, точно под отвора. Подскочи, залови се за ръба на квадрата и повися отчаяно там, преди да се изплъзне долу. Тъй като не беше ял скоро, силите му стигнаха само колкото да се погърчи, вместо да направи силовото.
 
Опита отново.
 
И отново.
 
И отново.
 
На четвъртия път две ръце хванаха здраво китките му и задърпаха нагоре, докато той се развяваше безсилно. Усилията бяха придружени от неразбираеми звуци, напомнящи за грубо разкъсвана паяжина. Аскър предпочете да не мисли за онзи, който най-вероятно ги издаваше. Някакъв образ се свърза в мозъка му като асоциация с ръцете. Криси. Лицето й, а после рояците спомени я възстановиха напълно. Реалността пърхаше с невидими криле и искаше да отлети, а тънката синя нишка, която я свързваше с пъпа на Аскъровата душа, се беше опънала до краен предел.
 
Когато дойде на себе си, Аскър пожела да каже нещо, но откри, че устата му е заета и от брадичката му капе нещо. Преглътна с наслада - беше топло и сладко, а парещата болка в стомаха беше изчезнала заедно с глада. Позволи на клепачите си да се разтворят. Първото, което видя, бяха гънките на непознато облекло, сред които се подаваше зърно на млечна жлеза. Именно оттам той току-що беше изсукал вкусното мляко. Разкашля се, защото се задави.
 
Съществото, на което принадлежаха дрехите и млечната жлеза разбра, че съзнанието на Аскър се е възвърнало и издаде няколко окуражителни звука като от късаща се паяжина. Аскър се претърколи и седна ужасен. Впери поглед. Започна малко по малко да се успокоява. Това беше 'Тя' и изглеждаше напълно хуманоидно. Освен това беше съвсем млада и много красива. Изненаданият въпрос в очите й докато следеше реакциите на Аскър доби звуков израз, но от това не стана по-разбираем.
 
Без да откъсва очи от лицето й, Аскър изтри с ръкав покапалото мляко от брадичката си и после предпазливо се изправи. Тя го последва. Стояха и се гледаха. Едва доловим ветрец разроши дългата й коса. Аскър преглътна. Съзерцаваше леките дрехи, които подчертаваха фигурата й и, връхлетян от внезапен глад, искаше да яде.
 
Още малко разкъсана паяжина. Съвсем глупаво Аскър каза Аз съм Аскър. Един Господ знае на нея как й е прозвучало. Тя го изгледа със зародило се подозрение. Е, нищо, сега поне и двамата знаеха, че не са в състояние да комуникират по този начин.
 
Направиха едновременно крачка един към друг. Отдясно, върху слабо осветената, покрита с едва фосфоресцираща мрежа жълта повърхност, се очертаваше зловещият квадрат.
 
Вятърът развя дрехите й, насищайки ги със сини отблясъци и искри. Още една крачка. Аскър предпазливо протегна ръка. Момичето я изгледа и най-накрая я улови с двете свои и, поднасяйки я към устата си, я близна замислено. Аскър стоеше втрещено, а тя кимна в знак, че е удовлетворена. Сигурно искаше да го уведоми, че го познава на вкус, както и той нея, или нещо подобно.
 
Аскър въздъхна, за което беше надарен с усмивка. После момичето направи недвусмислен жест, който в създалите се обстоятелства можеше без резерви да се преведе като "Гладен ли си?". Тъй като Аскър преглъщаше именно в този момент, тя реши, че е гладен, седна на земята и през следващите пет минути, с най-глупавия вид, на който беше способен, Аскър сука, доутолявайки тридневните си жажда и глад.
 
Така и не разбра, как е заспал.
 
Разбуди го гласът на Момичето Паяк, доколкото подобно нещо въобще може да се нарече глас. Аскър откри, че лежи направо на жълтата земя, свит в един от квадратите й , и около него се лее безмълвно сияние. Момичето Паяк беше привело облеклото си в нормален закопчан вид и го очакваше да стане и да го последва нанякъде.
 
Все още замаян, Аскър стори каквото искаха от него. Повървяха известно време, отдалечавайки се от черния квадрат и се спряха, когато в пространството пред тях, на прага на зрението се зароди синкава мъгла, през която прозираха силуетите на пиано. За миг влажната му черна повърхност проблесна. Слабият вятър прогони мъглата и кръглото столче пред клавишите се завъртя от самосебе си.
 
Аскър се приближи с любопитен поглед, отправен към пианото. Там, където трябваше да стоят нотите се намираше някаква книга, но тя беше написана на английски и очевидно служеше като упътване. Докато момичето се суетеше наоколо и се опитваше да повдигне капака, Аскър взе в ръце брошурата и я запрелиства.
 
"Изсвирете мечтите си, гласеше ярката реклама на корицата, и те ще се превърнат в реалност!" Отдолу имаше малък, но не особено по-скромен надпис: "С помощта на пияната Шива можете да пътувате до всяко кътче на света, без да полагате никакви усилия! Пътят през Шива е музиката!"
 
По-нататък се казваше, че за да се пренесеш на желаното място трябва само да изсвириш неговия звуков еквивалент. Бяха дадени и трите завършващи акорда, които осъществяват телепорта. А и още куп ненужни глупости.
 
Разпорена паяжина. Момичето сочеше столчето.
 
Аскър остави упътването на място, седна и я изчака да се настани между краката му. После вдъхновено изсвири началото на Пластик Пийпъл на Заппа и преди Момичето Паяк да успее да го спре, беше набил заключителните акорди.
 
пианото измърмори негодуващо, докато претърсваше действителността за такова място и остана разочаровано, когато не откри нищо. Всъщност технологията ми предвиждаше да създаде само несъществуващия участък от действителността, но една от най-важните платки прегоря и единственият резултат беше ОСАКАТЕНА ПОДУТИНА в пространството, през която всичко се пречупваше като в странна кристална сфера с плътност, намаляваща към периферията. Тъй като луната беше слязла ниско към хоризонта, светлината й се фокусира през пространствения дефект и освети малка точка върху пианото. Облицовката му изпуши, напука се и завря в мехури.
 
Момичето Паяк въздъхна облекчено. Издавайки укорителни звуци то се вторачи нагоре в очите на Аскър. Вятърът избра именно този момент, за да поиграе отново с косата й и я заплете в очите на Аскър. В крайна сметка тя улови ръцете му.
 
Погледите им се задържаха много дълго. Притаили дъх, ти направиха изумителни открития - нейните ириси имаха спираловидна форма, а неговите като лъчи се събираха към зеницата. Всеки беше очарован по своему.
 
Луната измина известно разстояние и начерта къса прегоряла отсечка върху пианото, а сега измъчваше неподатливата повърхност на Мрежата. Момичето не забеляза това. Нито забеляза как Аскър започна да я прегръща.
 

 
Тя наблюдаваше луната, която се беше разцепила на две и падаше отвъд хоризонта. После заваля дъжд от звезди, които й се сториха студени върху дланта й и продължаваха да блещукат от земята.
 
Върху гладката лъскава повърхност на пианото се появиха две подутини, които се разпукаха и от тях на тънки прозрачни антенки излязоха две очи. Измина кратко време, докато влязат в синхрон и после се заеха да изучават всичко наоколо.
 
Върху мрежата всичко това беше напълно възможно. И естествено.
 
Също така естествено въртящото се столче под задниците им се превърна в легло, сред чиито меки сребристи завивки Аскър и Момичето Паяк съвсем скоро се изгубиха ръмжейки и цвъртейки от удоволствие.
 
Това беше последният детайл от Мрежата - по важен дори от Дървото на Вечността, а именно - Сътворението. Някъде в утробата на Момичето Паяк в този миг се зараждаше под влиянието на наглед напълно несъвместими гени едно малко, крехко и през близките девет месеца доста влажно създание. Щяха да го наричат Паяк Кедърууд.
 

Copyright (C) 2020 dojh.net | rogger@dojh.net