Последен удар, Savena

2012-10-25 21:20:48; book, български, Джойнт 20 Четвъртък следобед, Джойнт 20 Четвъртък следобед

Последен удар
Автор: Savena
 
Отвий се! Не искам шибаните чаршафи да докосват тялото ти.
 
Той огъва кожения колан на дънките си, който послушно следва всяко отчаяно движение на ръката му. Облегнал се е на стената и бавно, почти незабележимо се свлича надолу към пода. Студен и прашен под с мирис на... нищо. Това е четиринайстият етаж на блока и миризмите се изморяват, докато стигнат дотук. Зелето и бобът заковават петия етаж, мусаката - седмия или най-много осмия.Скандалите, както винаги, са най-упорити - понякога се усещат и след десетия.
 
Тук горе обаче не мирише на нищо. Само на мълчание - солено и жадно мълчание. Въздухът е стерилно чист. Отровен единствено с мислите им.
 
- Отвий се, броя до три. Сега бледото му лице изглежда като прозрачен найлонов плик, който се издува и спада с всяко проникване на кислород в клетките му.
 
Едноооо...
 
Момичето се е свило на топка. Тънка ивица светлина от нощния град е белязала лицето й през устните като внезапен удар. Бързо променя позата си - мрази да застава по този начин. Така застават слабите и обикновени момичета, мисли си. Като беззащитен плод в утроба... А тя е силна. Нали е силна? Току що се бе оставила да я чукат отзад. Да, беше много силна...
 
Дддвееееее... Коланът за пореден път се огъва под пръстите му.
 
Времето не се измерва в часове, а в хора - бликаха мислите й в непрестанен кръвоизлив. Когато двамата са заедно, денят е скандално къс. Днес, докато той беше на строежа, тя живя цяла седмица. Всъщност не прави нищо, освен да лежи свита на топка в леглото и да яде ябълки - слаба и обикновена, но това нищо бе толкова разтеглено във времето, че в началото и в края му животът й бе напълно изтънял.
 
Ддддддвеее и половиина...
 
Какво е животът, по дяволите? Няколко събития, които матрицата пробутва на всеки. Първата целувка. Първото влюбване. Първия секс. Първия разкрепостен секс. Ако животът свършваше с всяко едно от тези събития, може би наистина щяха да имат смисъл. Но ... Shit ... проклетото сутрешно слънце винаги се намесва. Неистово огрява лицето ти и се опитва насила да пробие през тялото ти. Да му лепне щастие. Да изгрее, докато в тебе още е нощ... Да изгрее, докато те чукат отзад.
 
Е,няма да стане този път. Ако за теб ще е краят, ще е краят и за целия свят. Проклети сълзи!... Влагата е жалка. Винаги, винаги те издава .
 
Три!... Отвий се, казвам ти - крещи той и вече се стоварва върху нея със сподавен вик. Разплаква се, а тениската му, миришеща на някаква странна смес от хлорна умора и трудни момчешки сълзи, прогизва бавно в плътта й. Влажното му безсилие се среща с пламналата й, мъртвешки суха и жадна кожа. - Не разбираш ли, че ревнувам! Как се сещаш да пиеш кола, по дяволите? Да пиеш кола, докато си с мен. Да ядеш ябълки... Как се сещаш? - плаче, взривявайки сгъстения до крайност въздух. Изведнъж се сепва. Хваща с една ръка китките й, придържайки ги отзад. Целува я, а тя го ухапва. Целуват се с отворени очи. Лицата им са долепени и по процепа между двете се стичат смъртно уморени сълзи. Не знаеха дали бяха неговите или нейните...
 
- Ти въобще обичаш ли ме? - тласък в дълбокото бездънно мълчание. - За какво взехме този шибан апартамент?
 
Момичето долепя корема си до неговия и двамата сливат дишането си.
 
- Понякога действията са супер по-лесни от думите, знаеш ли ?... - прошепва като през смачкана фуния той.
 
- Понякога просто трябва да се оставиш на неизвестността.
 
- Значи... не искаш да знаеш какво си мисля сега? - отново той.
 
- Точно така.
 
- Да, но ти знаеш какво си мисля, нали...? Толкова си сигурна, че ме познаваш, че дори..Айде, давай... говори вместо мен. Говори за това колко те обожавам.- той се пресяга към нощното шкафче и взима кофичката с разбито кисело мляко. Натиска с пръст опаковката и тя зейва в малка кръгла дупчица. - Хайде, де, какво ти става... знаеш какво ще направя сега , нали..Знаеш, че ще го излея по тялото ти и ще пия направо от теб... Знаеш, че после ще плача в косите ти. Ти просто знаеш...
 
- Да, знам... а можеш ли да ме изненадаш? - тя обгръща с крак тялото му и този жест направо го вбесява.
 
Вбесява го и го възбужда едновременно.
 
- Мисля, че перверзното ти съзнание не може да се изненада от нищо. Но мисля също, че си най - слабото момиче, което съм оби... с което съм спал.
 
- Аха... - тя маха сбръчкания от нерви колан, попил в релефните си ивици потта му. Бавно започва да разкопчава ципа на дънките му, стремейки се да изтръгне колкото се може по-заглушителен шум. Тихо е, но за кратко. Ципът започва да се плъзга по зъбците и да притъпява звуците, които болезнено врят в гърлото й. Леглото сега плува. Органите й също. Плачът й почти не се различава... Още е обвила крак около него. Някой не диша. Може би тя. Гледа го. Това е техният апартамент. И техният живот. В този миг ... повече отвсякога.
 
Сега в главата й минава цветна лента. Такава като пред смърт.
 
- - - - - - - - -сърцето се облива в кръв - - - - - - - -, а всеки удар показва нов кадър.
 
Първи удар. Малко синьо коритце и бебе, което се плацика в него. Майчино лице, което се е надвесило от обич над детето. Лице, натежало от любов.
 
Втори удар. Градина с ябълки, люлка и смях.Глухарчета.
 
Трети удар. Много кофички за сладолед. Бурканче, пълно до половината с вода в белезникав цвят. Кръглото и симпатично лице на продавача. Сметанов и шоколадов сладолед. Сметановият е за нея, а шоколадовият - за баща й.
 
Пореден удар. Горещ асфалт и мирис на безкрайно лято.Череши и рани по коленете. Пъпки от комари.Тъмен и тайнствен таван, в който пикаеш .Бяг на боси и потъващи в тревата крака .Дрезгав здрач и миризма на вряща лютеница. Пропитият с любов шамар на дядо ти .
 
Пореден удар. Зимна вечер. Сняг. Раница. Джобове, пълни със забравени и размирисани сандвичи. Очи на момче. Болезнено сини ириси. Чин. Коса, обладана от вятъра. Вкус на лед, протягащ се в гърлото ти.
 
Пореден удар. Кръв. Непозната, първа и плашеща. Лицето на майка ти. Детска и женска половина от тяло.
 
Пореден удар. Сладко разочарование.
 
Пореден удар. Горчиво разочарование.
 
Пореден удар. Сестра и разговори.
 
Пореден удар. ТОЙ
 
 
Сърцето й заглъхна.
 
 
Беше му надървен. Леснотата, с която ставаха нещата в действителност, я отвращаваше... Искаше вакуум. Изолация на едно от сетивата й. Да не чува как той диша до нея. Да не чувства пръстите му между бедрата си. Да не усеща в ръката си топлата му течност, която всъщност... отчаяно искаше да усети... Какво почувства? Едно горчиво щастие от сливане на съзнанията, а после болка от прекъснатата връзка. Ревност. Възбуда. Отчаяние. Невъзможност. Самота. Предателство. Ръката му. Липса. Липса.
 
Тя го искаше, по дяволите. Всяка шибана част от него. Животът просто кървеше от лицето му, а тя пиеше, пиеше...
 
- Мислиш, че не мога да те изненадам ли? - продължи да я целува, а целувките постеренно прерастваха в удари с юмруци - груби и животински. Вече не бяха в апартмента, а някъде на дъното на света. Някъде, където любовта означаваше всичко, най-вече болка.
 
Разкъса дрехите й и разтвори краката й. Отново я удари. Тя не плачеше, не стенеше. Беше напълно безмълвна, напълно спокойна. Той я дереше, а несъществуващите завивки се пълнеха с червени цъфтящи рози - петна от кръв.
 
 
 
Пореден удар. ТОЙ.
 
Последен удар. Тихо, трудно и глухо"Обичам те". Горчи самотно... на края на света...

 

Copyright (C) 2020 dojh.net | rogger@dojh.net